Прочетеното от Жаклин Харпман събуди у мен безброй различни чувства. В края на книгата си Жаклин Харпман убедително доказва, че „когато най-сетне настъпи часът” на умиране, тя ще го направи, както винаги го е желала, грациозно и с достоинство, „без да се мръщи пред неизбежното”7, ще изпусне последния си дъх и „после да има нищо”. „Ще халюцинира нищото, небитието, отсъствието”, там, където „и помен няма да има от Него!”.
Дали ние знаем как е правилно да умреш? Дали ние знаем какво е грациозна и достойна смърт? Дали "правилно" означава да умреш „грациозно” в собственото си легло, обкръжен от съкрушените си близки. Или правилно е да издъхнеш „достойно” в хоспис, уморен от раздиращи тялото болки. Или пък правилно е да бъдеш „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”?² Кое е правилното? И дали ние, „като си мислим, че живеем”, наистина живеем, а не халюцинираме „нищото, небитието и отсъствието”? Дали аз съм „представителка” на тази част на човечеството, за която Жаклин Харпман говори? Дали аз съм представителката на „това умопобъркано стадо, на което Бог е дал познанието, че човек умира и което, въпреки всичко, отчаянно се стреми да живее”?
Но какво означава познание?
Познанието /знанието/ не е само информация, сборът на различни данни и сведения, а е преживяно „духовно събуждане”, базирано на нашият собствен жизнен опит. Както и разликата между религия и духовност не е само в наличие или отсъствие на организирана система от догматична обредност. Казано простичко, религиозните хора вярват, че ад съществува, а духовните се връщат от него.
Убедена съм, че религиозните хора търсят Бог в църквата, разговаряйки със свещенника, като с един евтин психотерапевт, след като запалят свещи за живите и за своите мъртви. Виждала съм много религиозни хора, посочващи себе си като добри християни, последователи на Христос, които мирно се връщат от неделната литургия вкъщи, за да продължават да тормозят жените или да бият децата си. Виждала съм и друг тип християни, които „вярват”, че Бог спрямо тях „трябва” да бъде милосърден, а с околните справедлив и по този начин губят най-ценната дефиниция на Всевишния, че Той преди всичко е Любов, и следователно Бог не може да изпитва нищо друго към своите чада, освен милосърдие и любов.
Духовните хора, знаейки, че Бог е всичко, стигнат до извода, че Бог не е само отвън, „както на небето, така и на земята”³, а е и вътре, в самия човек. Духовните търсят Бог в себе си, търсят тази божествена клетка, тази капка, принадлежаща на океана, от който тази капка е произтекла.
Но, какво означава да бъдеш духовен, да осъзнаваш тази божествена клетка, тази капка, принадлежаща на океана? Позовавайки се на своя личен опит, бих могла да предположа, че духовност означава да водиш живот по Неговите принципи, а не живот направляван от подбудите и желанията на собствената ми личност, обладана от „ревностен нарцисизъм”15, което няма нищо общо с „божествената” ми същност.
Как човек стига до осъзнаване на Божественото, до осъзнаваната божествената клетка в себе си?
Може би, след като се сблъскаш с неща, които не могат да бъдат обяснени нито с разума, нито с интелекта, нито със съзнанието. Може би, след като паднеш на дъното на своето ужасяващо безверие, войнстващ егоцентризм и „ревностен нарцисизъм”? Вероятно, след като преживееш криза или катарзис? Може би, след като „нямаш нищичко за губене”? Когато повече нямаш нито сили, нито желание да живееш по старият начин? Може би, когато твоя живот наистина е станал неупрявляем?
Вероятно, само в този важен момент човек трябва да избере в какво да вярва? Защото и атеисти, и вярващи, и агностици – са един и същи вид хора – резултат на уникален сбор от личностови характеристики. И всеки един представител на този уникален и единствен по рода си в света набор от личностови характеристики ... вярва.
Атеистите вярват, че Бог не съществува (ако Той не съществува в какво ли пък вярват те?!). Вярващите вярват в Неговото съществуване, а агностиците вярват в неизвестното и непознаваемото. Следователно всички – и атеисти, и вярващи, и агностици имат своя собствена вяра.
Оттук може да бъде поставен въпросът – какво е всъщност вярата? Защото вярата може да е въпрос, или гатанка, или тайна на личният ни избор, въпросът в „свободната воля, която Той ни е оставил”? В този момент човек е принуден да избере своята вяра или безверие. И вероятно в този момент човек ще осъзнае, че само така може да излезе от собствената си „матрица”. Собственният си ад. Този, който сам е създал и няма никой друг, освен самият него, когото би могъл да обвини за собствените си несгоди и беди.
„Защото както тялото, отделено от духа е мъртво, така и вярата, отделена от дела е мъртва... Недейте да гледате как те се молят. Гледате как те живеят.”
Библия, Послание на Яков, Глава 2
Какво означава „вярата, отделена от дела”?
Бих могла да предположа, че тази „мъртва” вяра е базирана на собствената личност, обладана от егоизъм, егоцентризъм и „ревностен нарцисизъм”. „Мъртвата” вяра – е живот/ действия, дела/ по моя собствена воля, когато „Аз” слагам себе си в центъра на Вселената, заемайки мястото на Бог, изначално средоточие на всичко живо съществуващо.
Подобна „конфигурация” на един живот може да доведе до отчаяние, загуби, злоба, обида, безпокойство и раздразнение (ако това не адът, какво би могло да бъде?!) Може би подобна конфигурация е грешна и вероятно аз би трябвало да поставя Него на правилното място и тогава всичко в моя собствен живот, в моя собствен мироглед ще застане, както трябва?
Писанието казва, човек е създаден по образ и подобие на Бога. Създавайки човека по своя образ и подобие, Бог съдава същество, призвано да стане бог. Дали не е грешка, (или един вид отмъщение?), че човек е създал Бог по своя „човешки” образ и подобие, защото Бог е дал свободна воля на своето творение? От тук следва, че всеки „получава” тази „форма” на Бог, която е създал. И ако твоята собствена „форма” на Бог е нищото, небитието и отсъствието, един вид халюцинация, въможно е наистина за теб да стане така, че „и помен няма да има от Него!”.
—
Използвана литература:
1. Жанет Харпман, "Бог и аз", издателство "Център за психосоциална подкрепа, 2016;
2. Христо Ботев, "Хаджи Димитър"
3. Молитва "Отче наш"
