За написването на тази статия бях подтикната от въпроса: „Как и защо един човек се справя по-лесно с дадена житейска криза, а друг
бива травмиран от същата такава?“.
Като база ще използвам
психосоциалната теория на Ерик Ериксън за развитието на личността, тъй като той
ни предоставя доста широк поглед върху целия жизнен цикъл и психосоциалното
развитие на човека.
Нека първо уточним какво е психологическата травма и защо е важно да се предприемат
своевременни мерки за справянето с травмата. Според Световната здравна организация (СЗО), психологическата травма е
отговор на събития, които са опасни или заплашителни, и могат да предизвикат
силен стрес или страдание. Травматичните събития могат да включват насилие,
природни бедствия, загуба на близки, сериозни злополуки и други ситуации, които
нарушават нормалния ход на живота и могат да имат дълготрайни негативни ефекти
върху психичното здраве.
Тези негативни ефекти може да се
изразят като посттравматично стресово разстройство (ПТСР), панически пристъпи,
тревожности, депресии, самонараняване, зависимости, хранителни разстройства,
обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР) и фобии. Трябва да направя
уточнението, че не е задължително ние да сме участници на дадените събития, а е
достатъчно да сме свидетели, за да е предпоставка за формиране на
психологическа травма.
От своя страна Е. Ериксън
въвежда термина „криза на идентичността“,
приемайки думата „криза“ като „необходима повратна точка, съществен момент,
когато развитието трябва да поеме по един или друг път, обединявайки ресурсите
за израстване, подобряване и по-нататъшна диференциация“, а не „неизбежна катастрофа“. Този термин е в
основата на теорията му за психосоциалното развитие на личността, която той
базира на епигенетичния принцип. Този
принцип постановява, че всичко, което
расте, има основен план и че от този основен план възникват частите, като всяка
част има своя период на доминиране до момента, когато всички части са
възникнали, за да формират функциониращото цяло. С други думи можем да
погледнем на дадено травматично събитие или криза като на необходимият тласък
за така нужното ни развитие. Но не винаги това развитие е прогрес. Понякога е патологично
влошаване, ненужно удължаване или регресия към нормативната криза, принадлежаща
на определен етап от индивидуалното развитие. Според теорията на Ериксън всеки
етап от развитието е свързан с определена „криза“, с която развиващата се
личност трябва да се справи.
През първият от осемте етапа на развитие, продължаващ от раждането до първата
година и половина от живота, се формира така важното според Ериксън базисно доверие - най-фундаменталната
предпоставка за душевната жизненост. Чувството за базисно доверие, което е
всепроникващо отношение към себе си и към света, произтича от опита, натрупан
през първата година от живота.
Под „доверие“ Ериксън има предвид взаимно доверяване, произлизащо както от нас
към другите, така и от другите към нас. Отрицателният аспект на това чувство е базисно недоверие, което според
психоанализата може да се изрази в специфична
форма на силно отчуждение, регресиращо до психотични състояния, изразяващи
се в отказ от комфорт, храна и т.н.
Ериксън не отрича, че през този
период потребността от сучене, хапане и поглъщане е най-завладяваща, но
допълва, че поглъщането не е само на храна чрез устата, а възприемане с всички
сетива на това, което се намира в заобграждащата среда. Оттук можем да заключим,
че базисното доверие или недоверие се формира от качеството на отношението,
което майката или нейните заместници отдават на бебето. Резултатите от
успешното преминаване през този етап са енергичност и жизненост. Полярността на
механизма за приспособяване е детето да придобие или да даде. Според Ериксън развиването
на идентичност в този етап най-кратко може да се формулира така: „Аз съм това, което се надявам, че имам и
давам“.
За вторият етап ( от година
и половина до тригодишна възраст) е характерно бързото мускулно съзряване,
както и развитието на вербализацията и логическата способност. Този етап съвпада с възпитанието на
естествените нужди. Според психоанализата през този период конфликтите могат
да създадат „аналноизхвърлящ възрастен“
– нечист, разточителен и екстравагантен, или „аналнозадържащ възрастен“ – прекалено спретнат, чист и компулсивен.
Ериксън смята, че този етап се превръща
в битка за автономия. След като детето стане готово да се изправя на краката си
по-здраво, то се научава да определя своя свят като „аз“ и „ти“, „мен“ и „мой“. Задачата през този етап е да се достигне до известна степен на
самостоятелност и да се намали зависимостта. Като резултат от него произлиза контролът
над себе си и стремежът към власт, а полярността на механизма за приспособяване
е да притежава или да се отказва. Най-краткото описание на този етап Ериксън
дава с изразът: „Аз съм това, което мога
да желая свободно“.
Тук сферата на социалните контакти включва и двамата
родители, баби и дядовци. Ясно става, че през този период доминиращите
преживявания са „автономия или срам и
съмнения“. Детето е склонно към формиране на ниска самооценка и срам, които
ще ограничат себеизявата му в бъдеще, което също е предпоставка за личност,
податлива на травмиране.
Третият етап от развитието
на личността според Ериксън, е от три до шестгодишна възраст. Той обуславя
приключването на качественото развитие на личността според психонализата, т.е. каквито и фиксации да има в зряла възраст,
те се търсят в този и предходните два етапа на развитие. Това е периодът, в
който според Фройд, се развива т.нар. Едипов комплекс. Ериксън не отрича
Едиповия комплекс, но също така смята, че ако децата бъдат насърчавани да
общуват с връстниците си, те много по-лесно ще открият социалните си роли.
През този период доминиращите
преживявания, които се развиват са „инициатива
или чувство за вина“, като инициативността ще се развие по-лесно в хода на
играта. Ериксън също смята изхода от този етап за много важен за по-нататъшното
развитие на идентичността, тъй като точно през това време детската
инициативност се превръща в чувство на
цел за ролята на възрастния, но само на здравия и незаплашен от вина
индивид.
През този период децата градят
представата си за това какви ще бъдат в бъдеще. Изградените нагласи към околните
се запазват и влияят на взаимоотношенията им в зряла възраст. Най-кратката
формулировка на този етап според Ериксън е: „Аз
съм това, което мога да си представя, че ще бъда“.
Четвъртият етап, продължава от шест до дванадесетгодишна възраст и
според Ериксън това е най-решителният
етап в социално отношение, тъй като създаването означава „правене на нещата независимо
от и заедно с другите“. В този етап
децата се научават да правят и постигат неща, но не чрез фантазията и играта, а чрез придобити
умения и използването на тези умения по логичен начин. Така те започват да се
чувстват не само като наблюдатели на живота на възрастните, а като участници в
него.
Това е моментът, в който се
развиват знанията, уменията и навиците. При успешно адаптиране към този етап
доминиращото преживяване е прилежността и
трудолюбието. Ериксън изразява чувството за идентичност на това ниво на
развитие с думите: „Аз съм това, което
мога да науча, за да накарам нещата да работят“. При неуспешното адаптиране
се появява опасност от развитие на отчуждение от самия себе си и от задачите си
– добре известното чувство за
малоценност.
Петият етап от развитието на личността започва на дванадесетгодишна
възраст, с навлизането в пубертета, и продължава до осемнадесетата година.
Ериксън нарича този период „младост“.
Задачата на тази възраст е развитието на Аз-идентичността, която е градена в
предните етапи. Успешното преминаване през кризите дотук помага за
доизграждането на идентичността, способства юношата вече да знае кой е, да знае
какво иска и как да го постигне. Дори любовта през този период е изясняване на идентичността чрез проектиране
на собствения дифузен Аз-образ върху другия, за да се види по този начин
отразен и постепенно изяснен.
Неуспешното преминаване през
кризата на някой от етапите дотук, в този ще се завърне с пълна сила и ще
доведе до „смущение в идентичността“. Юношата се отчуждава, неспособен е да
приеме социалната си роля, става нетолерантен към останалите и отхвърля тези,
които не се вписват в неговите стереотипи. Затова и през този период сферата на
социалната среда включва връстниците, значимите за юношата групи, тези в които
се стреми да се стереотипизира.
Шестият етап от развитието на личността според Ериксън, е ранната зрялост, която той поставя във възрастта между осемнадесет и тридесет и пет. Кризата
в този период изгражда интимност или изолация в зависимост от адаптацията на
личността, т.е. „само когато формирането
на идентичността е напреднало, е възможна истинската интимност, която е както
противовес, така и сливане на идентичностите“. Тук Ериксън няма предвид
само половата интимност, а психосоциалната
интимност с друг човек. При неуспешно справяне с тази криза се развива
силно чувство на изолация, човекът се отдръпва от междуличностната интимност и
поддържа отношения, които са без истинско сливане
и себеотказване, а само повърхностни
взаимоотношения, които водят до дистанциране и изолация. Успешният резултат от
развитието на идентичността в този етап е придобиването на качеството „селективност на любовта, която служи на
потребността от нова и споделена идентичност“. Кратката формулировка на
този етап според Ериксън е: „Ние сме
това, което обичаме“.
Следващият (седми) етап според Ериксън, е средната
зрялост, от тридесет и пет до шейсет и пет годишна възраст. Задачата тук е да се развие правилно съотношението между
продуктивността и застоя или стагнацията. Това е моментът, в който човек е
способен да постигне онова, което винаги е искал, както в личен, така и в
професионален план. Ериксън казва: „Зрелият
човек се нуждае другите да имат нужда от него, зрелостта се ръководи от
природата на това, за което трябва да се полагат грижи. Генеративността
следователно е предимно грижа за създаване и насочване на следващото поколение“.
Продуктивността често се изразява в постижения
като това да се създаде семейство, да се постигне кариерно развитие в мечтана и
желана област, както и да се положат грижи за бъдещето на следващото поколение.
„Защото способността да загубиш себе си в
срещата на две тела и умове води до постепенно разширяване на его-интересите и
до либидно вложение в това, което се създава“. Когато тази генеративност не
може да се постигне, тогава се появява регресия, изразена в псевдоинтимност, скука,
застой в междуличностното развитие и чувство на стагнация. Личността остава погълната единствено от себе си.
Последният от етапите на развитието на личността, които Ериксън определя, от шейсет и пет години до смъртта, е късната зрялост. Кризата е „его-интеграция
срещу отчаяние“. Фокусът тук пада върху равносметката на преживелищният
опит и това как личността ще приеме завършеността на собствения си жизнен
цикъл. Задачата при него е цялостност на Аз-ът, мъдростта и зрялата преценка,
както и свеждане до минимум на чувството на отчаяние. Ериксън обобщава тази
криза на идентичността с думите: „Аз съм
това, което оцелее от мен“.
От изложеното дотук става ясно,
че във всеки един от етапите на развитието си ние минаваме през еднакви
„кризи“, но не всеки човек минава през техния положителен аспект. Тогава,
сблъсквайки се с едни и същи житейски травмиращи събития като отхвърляне,
загуба на близък, унижение, обида, загуба на работа и т.н., се формира травма у
личността, която не е минала успешно
през кризите в различните етапи от развитието си.
В заключение мога да добавя, че
във всеки един момент от жизнения си цикъл човек се сблъсква с нови и различни
неща, които не само допринасят за психосоциалното му развитие, но могат и да го
травмират. От нас зависи обаче дали ще оставим дадена травма да управлява
живота ни, или ще я отработим и ще се развием, като единствена и неповторима
завършена личност.
