ДЕТСКИТЕ КОМПЛЕКСИ - ПРЕДПОСТАВКА ЗА ВЪЗНИКВАНЕ НА ДЕПРЕСИЯ (ТРЕТА ЧАСТ)

Ана Фройд е друг виден психоаналитик, който подкрепя връзката между симптомите на депресия и детските комплекси. Тя смята, че формирането на симптом е специален метод на защита, използван когато Егото е изправено пред определено инстинктивно желание. Тревожността и чувството за вина и срам, отново вкоренени от детството, са най-често срещаните причини за използването на защитните механизми. Също така подчертава значението на конверсията – агресивните и сексуалните импулси могат да се трансформират в телесни симптоми или да прераснат във фобии. Ана Фройд е първата, която перфектно и систематизирано разработва стадиите на емоционалния и душевен живот на детето и долавя тайните на детските мечти, страхове, фобии, обсесии и нощни страхове.

Мелани Клайн е един от основните представители на детската психоанализа. Тя изследва най-ранните процеси и емоции на вътрешния детски свят и отношенията между детето и околните. Разглежда депресивните състояния като резултат от ранния провал на детето да установи стабилни и сигурни отношения с добър вътрешен обект. Според нея хората, които развиват депресивни разстройства преживяват отново драмата на малкото дете, което не успява да възприеме както себе си, така и значимите хора в обкръжението си като цялостни личности, с техните добри и лоши страни. Тя противопоставя това състояние на нормалното развитие, при което загубата на обичания обект се преодолява, когато детето изгради вътрешен добър обект по подобие на отношенията с добрия обект от действителността.

Алфред Адлер - австрийски психиатър и приближен на  Фройд, развива теория, наречена Индивидуална психология. Първото откритие, което прави той от гледна точка на психологията на развитието на индивида, се отнася до тясната връзка между поведението на възрастния човек и детските му преживявания. Според  Адлер съществен фактор за развитието е съществуващото чувство за малоценност, което всеки човек като дете неизбежно е изпитал. В стремежа си да преодолее това чувство обаче, детето има две възможности - да овладее света, като развие своето усещане за общност или да формира комплекс за малоценност и стремеж за власт.

Адлер въвежда и  т.нар. комплекс за превъзходство, който е тясно свързан с комплекса за малоценност. В същността си те са идентични, защото са резултат от овладяването на стилове на живот, които се градят на една и съща неспособност - неспособността за ефективно и равнопоставено сътрудничество с другите. Също така Адлер смята, че депресивните хора страдат от невъзможност за компенсация. Те от ранно детство се опират на подкрепата и постиженията на други лица, демонстрирайки  слабост и безпомощност. А всъщност имат изключително ниска самооценка и чувствата им са амбивалентни - стремят се към успех и превъзходство, но при най-малката пречка отстъпват и се отказват. Поведението им от ранно детство е недоверчиво, осъждащо и критично.

Фриц Риман - немски психолог и психоаналитик - обяснява възникването на депресии у някои възрастни, когато те бягат от процесите на индивидуация, поради страх от самостоятелност и израстване. Централният проблем на депресивните лица е, че те стават зависими от другите, страхувайки се от отхвърляне, раздяла и самота, каквито са преживели в детството. Нуждаят се от един по-силен Аз, защото смятат себе си за неспособни и безпомощни. Не си позволяват да изживеят желанията и нагоните си от страх да не бъдат възприети като егоисти, и се стараят да притежават всички добродетели. Така много често обръщат натрупаната агресия навътре към себе си. 

Пасивността, ниското самочувствие, неадекватните реакции, според Риман, се дължат на натрупаните от детството ярост и омраза, които са в резултат на несполучливата връзка на детето с първичния обект - майката. Нейният образ се инкорпорира от детето и спрямо това дали е бил наситен с положителни или с отрицателни емоции, то ще усеща себе си съответно като достойно или недостойно да получава любов и признание.

Ерик Ериксон, също немски психолог и психоаналитик, разглежда осем етапа („кризи“) при развитието на човека, като всеки от тях се характеризира със своите положителни и отрицателни въздействия.  Но за формиране на комплекси у детето водеща роля играят първите пет етапа от детството, отговарящи на стадиите на развитие на Фройд. Той посочва, че във всеки етап могат да се преплитат позитивни и негативни влияния. И когато доминират негативните прояви в детството, то у личността се формират депресивни черти.

- Доверие срещу недоверие: Този етап отговаря на оралния стадий по Фройд - от раждането до една година. Бебето започва да се адаптира към средата и търси сигурност и защитеност, но това е в зависимост от любовта и вниманието, с които го обграждат. Ако не получи любов се поражда чувство на недоверие, страх от света и хората.

- Независимост срещу съмнение и срам: Отговаря на аналния стадий по Фройд  - между две и четири години. При наличие на протективно поведение и внимание от околните детето се научава да контролира мускулите, импулсите и движенията си. Но ако такова липсва, то се съмнява в способността си да контролира себе си и околния свят.

- Инициативност срещу вина: Обхваща четвъртата и петата година, съответстващи на фалическия стадий по Фройд. При пълноценно развитие детето получава възможност за инициативност в игрите. Развиват се фантазията и интелектът. Когато детето е потискано и иронизирано за неговата активност в игрите и любопитството му, то развива чувство за вина относно собствената самоинициативност.

- Усърдие срещу малоценност: Отговаря на възрастта от шест до единадесет години, наречена от Фройд латентен период. Адекватността на собственото поведение мотивира детето да прави неща, за чието успешно изпълнение е добре да бъде награждавано. То още се научава, че съществуват правила и трябва да се спазват. Започва да обръща внимание и на детайлите. При липса на подкрепа обаче, детето развива чувство за малоценност.

- Идентификация срещу ролева дифузия: Включва възрастта от дванадесет до осемнадесет години. Според Фройдовата теория това е гениталният стадий. През този етап юношата вече сравнява това, което е получил в своето семейство и това, което е прието в обществото. От особено значение е това, което другите мислят за него. Когато представите се разминават, не може да намери прилика между наученото и установеното в опита си на възрастен, и настъпва бъркотия, безпорядък и хаос, с които не знае как да се справи, като по този начин се появява склонност към депресивни състояния.

Ставрос Менцос - известен гръцки психоаналитик и психиатър, последовател на Фройд твърди, че до депресия се стига при идеализация на родителите и прекалено силен Свръх-Аз. Тръгвайки от връзката между Свръх-Аз-а и депресивните състояния, той описва процеса на превръщане на тази психична инстанция в част от Аз-а на детето. То открива, че вниманието и любовта на родителите зависят от придържането към определени норми и задължения. Те постепенно се превръщат в негови принципи и ако всичко се развива правилно, Свръх-Аз-а е обективен, зрял и става част от Аз-а на детето. Но ако Свръх-Аз-ът е фиксиран върху едни примитивни и лабилни форми на забранено (изключено) поведение, или поради самоосъзнатост на детето, което не желае да жертва гордостта си, като се подчинява на родителите, се стига до антагонизъм между чувството за собствено величие и Свръх-Аз-а. Агресията се насочва към родителите и към техните забрани, които нарушават принципа на удоволствието. Така законите, идващи от възрастните, се сливат с чувството за вина на детето, че е изпитало гняв и омраза към тях. А това води до строг и ригиден Свръх-Аз. За да почувства собственото си величие, детето се идентифицира със своя идеал за родителите. Това залепване обаче лесно може да спре развитието му. Такава е ситуацията при липса на подкрепа от първичния обект чрез емпатия, окуражаване и похвали, което води до регресии в по-късна възраст, а оттам и до депресивни състояния. Според Менцос, ако при човек, който е зависим от външни обстоятелства за поддържане на собственото достойнство се стигне до заплаха и криза, това може да го доведе до депресия.

Едуард Бибринг - психоаналитик от еврейски произход, определя депресията като емоционален израз на състоянието на Аз-а на безнадежност и безсилие. Той се спира отново на ранните периоди от детството и травмите, които те нанасят. В оралната фаза фрустрацията може да доведе до чувство на безпомощност. В аналната фаза се добавят чувствата на безсилие и страх от наказание, а оттам и до чувство за вина, разкаяние и прекален контрол над агресивните импулси. Във фалическата фаза се предизвиква страхът от това да бъдеш отхвърлен, осмян и унизен. Така в ранното детство се създава предиспозиция към депресия, причинена от ниско самочувствие поради отхвърляне, слабост, липса на внимание и уважение.

В своята "Когнитивна теория за депресията" американският психолог и психиатър Аарон Бек разкрива, че депресивните хора имат нереалистично негативно отношение за себе си, за собствения си опит и своето бъдеще. Според него те не мислят лошо, а по-скоро се оценяват негативно заради нелогичните си заключения, тъй като в детството или юношеството си са имали загуба на родител/и или непримирима жестока трагедия, депресиращо отношение на родителите, критикуване от учителите, негативна схема.

Ерик Бърн е американски психолог и психиатър от канадски произход. Той назовава своята теория Транзакционен анализ. Според него човешкият мозък организира и използва постъпилата информация, като я систематизира в три групи:

- записи на информация от външни въздействия;
- записи на вътрешни реакции от тези въздействия; и
- натрупан собствен опит.

Тези три функционални групи са три състояния на Аз-а в човешката психика - Родител, Дете и Възрастен. При първото състояние на Аз-а - Родител записите идват от въздействието на родителите през детството. Те се натрупват до пет - шест годишна възраст и са свързани най-вече с правилата на поведение. Когато е в това състояние човек се държи, мисли и чувства като своите родители. Родителят функционира по два начина - Критичен Родител и Грижовен Родител.   

Състоянието на Аз-а - Дете съдържа записи на чувствата, изпитани към себе си и към другите, когато възрастният е бил малко дете. На база отношението на родителите към него и начинът, по който са преживени първите години, то е изградило отношение към другите. А записи на собствените вътрешни реакции и чувства, които в много ранното детство са предимно негативни поради неговата безпомощност, определят отношението му към себе си. Детето също функционира по два начина - Адаптирано Дете и Естествено Дете.  

Състоянието на Аз-а - Възрастен е спонтанната активност на индивида, мислещото и търсещо състояние, натрупани като собствен опит. Това състояние обикновено се включва, за да преразгледа записите от другите две  състояния на Аз-а - Родител и Дете, и да ги коригира. Според Бърн, ако състоянието Дете в индивида е объркано и нездраво, но и достатъчно доминантно, за да ръководи възприятията и действията му, тогава се стига и до емоционални разстройства като депресията.

От всичко казано дотук се вижда пряката връзка между създадените в детството комплекси и емоционалната неустойчивост при възрастния, предразполагаща към депресивни състояния.

Можем да направим множество заключения, че почти всико започва с детската ранима и психически неустойчива душа, променяна и обусловена от социума, в който то расте. Понеже човекът е социално животно, няма как едно дете да оцелее и съществува без именно тази социална среда, която му нанася най-много вреди.

З нас като психолози и консултанти е по-важно да обърнем внимание на родители, учители и възрастните в социалната среда, как да намерят пътищата, по които израстването на всяко дете би се осъществило с възможно най-малко психически травми. И тук идва моментът да споменем, че това би могло да се случи, ако човечеството обърне поглед назад към времето, наречено „нещастно детство“ и осъзнае неимоверно голямата му връзка с всички отклонения на обществото, изразени чрез болести, депресии, психози, конфликти, агресия, освирепяване и дори войни.

Детските комплекси, най-общо казано, не са нищо друго освен протестът на детската душа срещу невъзможността да бъде себе си и неизбежното й примиряване със ситуацията, за да може да оцелее. А това примиряване са така познатите ни защитни механизми, които ни предпазват от пълното саморазрушение и срив, но които така неустоимо в критични моменти от живота избухват от нашето несъзнавано и ни вкарват в един илюзорен свят, поставящ основите на депресията.

Край